23 октомври 2007 г.

Разкази от кафявото Дърво.

Небето се прозява,сякаш забравило какво е сън.Нежен женски ехот гали тишината.Гората е заспала,прегърната от гъстата мъгла.
Един мъж беше застанал на баира и дънеше ритми- идваха от сърцето му.
Цялата котловина бе затънала в мрак,сякаш някой бе спрял времето и само мирисът на огън прорязваше горският дъх.
Иде зима.И старият грънчар бе затворил сергията си.Всички бяха изчезнали.Нямаше никой в селото.
Тъпанът!Не спира…да боботи злокобно.Чуваше се до ръба на Земята.Христо-така се казваше тъпанджията,който бе останал там…сам ,в празнотата на природните сили.Той бе този които остана да запази спомените си,но сам.
Ако времето наистина се измерваше с граченето на черните гарги,тогава и времето беше изчезнало.
Какво ли е да си сам…и единсвеното нещо което имаш е тялото на природата в която живееш?Аз,как мога да бъда способна,да обясня онова което видях там?Не мога!Сякаш ми е наложено да пазя всичко в тайна и да оставя времето да е спряло така,както беше в онази котловина.
Не бе странно,а тихо, загадъчно.Не мога да си обясня какво тегнеше,но мога да кажа че и духовете бяха уплашени.
Някой преди време ми говореше за Колелото,това което въртеше животът на Земята.Видях го точно на онова място,където духът на една девойка вчесваше косите си и ги премяташе замислена.Привидно спокойно беше всичко,нищо не можеше да заподозреш.Сякаш хората просто се бяха пробрали по къщите си,и някак даже ми се стори уютно по улиците.Представих си как когато изгрее Слънце,всички мъници излизат на улицата за игра…Играеха си с цветя откъснати от градината на съседите.Палава мисъл,нали?Е да,но след като обиколих навсякъде…разбрах че само духове са останали на това място.И злокобните звуци на шумолящите дървета имаха смисъла,да бягам от там.
Там се случваше нещо,нещо което продължаваше да се случва..и до този момент.
Реших да замръкна,седнала на една пейка на улицата…нямаше кой да ми отвори,бях сама.Тъпанът продължи и през нощта.
Учих се с един кожух,намерих го закачен на една оградка,беше топъл,но нямаше смисъл от него.Някъде малко преди полунощ,в просъница чух женски гласове.Пееха тъжни песни,съдейки по мелодията.Мръднах леко,за да се заслушам по-добре…уви замлъкнаха в простора.Унесох се от чакане и заспах.
Стреснах се…имах съновидение,как момичета в бели рокли обикаляха около мен и ме гонеха,почувствах се ужасно.
Луната светеше през сгъстените облаци,беше много късно и много студено.Някак унесох се пак в сън.
Усещах студени пръсти по ръцете си,някой ме пипаше,искаше да ме събуди.Понечих да отворя очи и пред тях изникнаха девет от онези девойки в съня ми.Бяха по-красиви от всякога…ухаеха на горски билки.Просто стоях вцепенена и зяпах,някак омайваха с красотата си,нямаш сила да им речеш нещо.