27 февруари 2008 г.

Падащите звезди нямат мечти

Празното въвлечено в глад и лишения, взема една бутилка от цимента и я излива в кофа с давещи се малки, грозни человечета с големи заешки зъби, които са толкова черни и буйстват в кадифеното утро с нюанс на зелено, и някак песъкливо усещане. Овъглено занимание, рисуващо необяснима монахиня, която рови в себе си и изважда един нож с оранжева дръжка, на който пишеше "Омуртаг" и който заби отново с челото си. Бръчките й бяха от ужас и не можеше да види къде свършва света, защото той й говореше, че пясъка трябва да се преброи сам, когато дойде пролетта.
Някакъв ходещ цвят се изписа на едно камъче, което си мислеше колко е прекрасно и красиво там където беше хвърлено от една бременна мексиканка, която искаше да се самоубие, докато не я удари мълния и не й проговори Господ.
Друго подобно ходещо червейче се преобърна, защото искало да стане певец, с оранжева и лилава забрадка, ходещ на зиг-заг и сновящ нощни завески, които се преплитаха като чесън и лук, и забравящи колко е тъпо всъщност да си червей, приличащ на лук и чесън, чиито цветове отдавна са се стопили, защото няма кой да ги погледне за миг.
Смях?
Не, това е мъчен поздрав между двама, които не знаят какво прави слънцето когато се крие зад луната и започне да я чеше по гърба, докато една звезда не попада на един кей, и не се удавя в мръсната, мътна вода отразяваща хиляди други звезди, които искаха да се самоубият.
Падащите звезди, нямат мечти...те са натоварени с отрицателен заряд, който никой не подозира защото, този Никой живее в измислен свят пълен с гнусни малки същества, които ходейки произвеждат хиляди, милиони, билиони отровни мисли, които се оцветяват в смеещ се нюанс на ходещата мравка, която е щастлива.