22 септември 2008 г.

сандък

Поглеждаш в езерото, а то е празно, някак не се пречупва и виждаш ликът си. Това ли очакваш? или да видиш Умът...(си).
Небето се гушка, а мъхчето скимти, сякаш някой от някого се откъсна- времето се топи.
Не бъди непокорен, не бъди предан,недей се залъгва че всичко ще спре.
Там, около теб всичко се мърда и то ще те сблъска с ново море.
Дали ще е син, зелен или твърд, споменът си остава в твоята гръд.
Не искаш?
Боли ли?
Защо ще боли, нали няма чувства?
Защо ще се гърчиш от бъдеши дни.
Нали това искаше, беше твърда, беше безпогрешна, убедена и мъдра.
Ето, сега си само ти, защото така се учиш как да боли.
Учи се!Животът е капка...изцежда се от труда, и я преглъщаш като малка хапка.
Не се ли опариш, огън не можеш да палиш - сечи от гората на живота и пали...тогава нито пари, нито слуги, нито утеха ще те очакват в кенефа.
Ще се усмихваш, но още ще горчи, защото в езерото и истината си личи.

Морето, реката и всяка вода...в тях се оглеждай и с тях подреждай.