3 февруари 2009 г.

самоубийство

Случва се да ти дотегне от нещо, да се отегчиш от настоящето си и да поискаш да се разделиш с него, като го обърнеш и промениш.Започваш да настояваш за нещо, което не си решил окончателно, да го искаш, но да не го усещаш искайки го.Ставаш все по-наивен и потъваш в мислите си, които се опитват да намерят начин да те измъкнат от еднообразието.

МИнава време, вече си се откъснал и си далече, забравен си и си забравил за него.Тогава започваш да разбираш, че не си искал да правиш това, че това нусещане не е било истинно, а просто мрежа, с която си опитал да разграничиш нещата и да ги поставиш пред себе си отделно.Егото ти се скрива, когато започне да те боли.То, не е онова което понася болката от собствените си действия, онова си ти самият.Осъзнавайки го се сриваш духовно до неопределена степен, и съжаляваш за думите, дейстията си и за резултата.

Така става, когато човек се отдава на прекалено мислене в територията, която е лична за душата.Резултатът е ясен - страдаш, много страдаш.Съжаляваш, но няма вече пред кого и какво да съжаляваш.Единственото нещо ,което ти остава е да страдаш сам, свит в себе си...завит през глава от ежедневни грижи и емоции, които те натискат силно.

Това обаче не е безизходица, това аз наричам реалност, която се случва не много често в живота ти и е с не леки последствия.Съжалението и страданието провокират масов дискомфорт и още повече мисли и рани не само у теб,а около всекиго бил до някаква степен участник или главен герой в сцената на случилото се преди време.Това променя всичко.Променя и теб и мнението ти, променя и околните, обикновено придружено с лека форма на неприязън и омраза към индивида сътворил целия сценарий.

Тук и сълзите не помагат, а така искам да си поплача.