28 юни 2012 г.

Трудно ми е.


Трудно ми е. 

Трудно ми е мамка му, ужасно ми е трудно!

Особено в онези моменти, когато усещам мъка в гърдите си, която ме е хванала за гърлото, а аз се напъвам, напъвам се да кажа нещо и излизат само звуци, като че ми е запушено гърлото. А то е запушено от мъка, изречено и неизречено.

Аз знам защо ми е трудно и от това ми става по-трудно. Тежко. Мъчно.
Като че знам, че това е чудовище, пред което трябва да застана смела, знаеща, силна и спокойна. А аз не мога да съм така смела, знаеща, силна и спокойна пред това чудовище, защото ме е страх. Да, страх ме е!

Да, там вътре зад невинният поглед и ухилената ми физиономия ме е страх. Свила съм се на кълбо и плача, вия, задушавам се от мъка. А то е там. Винаги е там и ме чака да се изправя срещу него. Напрегнато е. Чака.

Аз все фантазирам, че го побеждавам. Вижам как вятърът ще духа по друг начин косите ми. Ще съм спокойна и силна. Ще ми е празно мъкохранилището. Ще съм чиста. Празна. В мир. Дали наистина?

Все се уча и упражнявам, тренирам, боксирам се, но "на сухо" е друго. Вече си мисля, че съвсем не ми е останал трезв ум. Полудяла съм. Параноя.

Обаче, не ме е страх, че ще се проваля. Защото от това повече - не знам дали е възможно. Не ме е страх, че то ще ме победи, а от това, че онази мъка ще си остане там в мен и ще продължи да расте. Като тумор. Расте. Гаден, долен и чужд.

Трудно ми е. Сама съм. Сама трябва да съм. Защото само аз го разбирам и само аз трябва да се изправя пред него. Сама. Смела. Спокойна.

Само аз го съзирам. И само мен чака. Напрегнато. Изгубило търпение. Чака.

Колкото и да изхвърлям от себе си. И да се моля. И да искам. И да мечтая. Няма измъкване.

А аз все отлагам тази битка. Все се надявам. Все се заблуждавам, че съм готова. Все падам. Свита. Уплашена. Отчаяна. Съжалена.

Отвратително е - усещането. Търсещо. Копнеещо. Жадно. А то съм аз. Аз трябва. Смела, силна и спокойна...